Отидох да се видя с човек от лайва ми

Честит национален празник на всички. Надявам се вашият ден да е минал спокойно, приятно, с усмивки, с хора около вас и без излишни драми. Защото моят… как да го кажа… беше от онези дни, в които още от сутринта разбираш, че няма да е просто ден, а „сезон“ от някакъв странен сериал.

Първо – въобще не съм спал. Ама въобще. Нула. Класическа нощ, в която гледаш тавана, мислиш, въртиш се и накрая става време за ставане. Към това добавяме и бонус – високо кръвно, което от три седмици ми играе по нервите, но днес реши да бъде особено активно. Говорим за стойности от сорта на 160–170 на 110–115, което не е точно „айде да излезем на разходка и да местим мебели“ настроение.

Естествено, денят започна с ходене по болници и даване на кръв. В състояние… меко казано неадекватно. Леко замаян, леко изцеден, не много сигурен къде се намирам, но жив – което на този етап се брои за успех.

И тук идва логичната част – нормалният човек би отишъл да си почине, да легне, да си пусне нещо и да каже „днес няма да правя нищо“. Да, ама аз не съм нормален в това отношение.

Бях обещал на познати да им помогна с местене. И понеже държа на думата си – директно след болницата отидох да помагам. И така почти целият ден. На крак. С болна ръка. С кръвно, което се държи като на състезание. Носене, качване, слизане, местене… цялото упражнение.

И когато вече си мислиш, че денят няма как да стане по-абсурден – идва „бонус нивото“.

Излизам от тях, намирам се някъде след София Прес, нагоре към Метро, и гледам – съобщение. От една жена от лайвовете ми. Човек, с който комуникирам от доста време в лайвовете. Човек, който честно казано често ме дразни, защото не се изразява правилно и често не разбира какво казвам, но въпреки това е редовна. И, трябва да съм честен – донякъде е инициатор на този сайт и идеята за подкрепата за техниката. Тя вярва, че хората, които ме гледат, ме ценят и че ще се съберат нещата. Аз лично не вярвам особено, но това е друга тема.

Та тази жена ми пише, че е в София. При това ден по-рано. И би искала да се видим. Обаче написано по онзи начин… леко манипулативен, такъв, че да се почувстваш виновен, ако откажеш. Въпреки че идването ѝ няма нищо общо с мен.

А аз изрично бях казал – не искам да се виждам с никой преди да видя дали изобщо ще има смисъл да продължавам с лайвовете и цялото това нещо. Защото ако ще спирам, няма смисъл от такива срещи.

Но… както винаги… добрината ми пак се обади.

Казах си: „Добре, ще се видя с нея. Все пак е дошла от друг град.“
И ѝ казах ясно – аз съм около София Прес, ще тръгна пеша към Орлов мост и ще я чакам там, при метрото. Нека дойде дотам.

Тя започна да увърта – не можела, не познавала София, страх я било и така нататък. Питах я къде е – каза ми хотела. Проверих на картата – излиза от хотела, върви 200 метра в права линия и е на метро. Оттам – две спирки и е на Орлов мост. По-лесно няма как да стане.

Обясних ѝ го. Пак увъртане. Искала аз да отида.
И тук вече казах – не. Не съм спал, не съм ял, цял ден съм на крак, сега ми предстоят още 5–7 километра пеша до метрото, така че да се стегне и да мине тези 200 метра и да се качи на метрото. Ще я чакам отпред. Не искам да се виждаме в парк, не искам и на шосето – метрото е най-нормалното място.

Разбрахме се уж. Аз тръгнах.

Стигам до метрото – вече тотално гроги. Пиша: „Къде си?“
Тя: „Пред подлеза на метрото.“ Праща снимка.

И тук идва моментът, в който просто онемяваш.

Не можела да влезе в метрото. Страх я било.

Седя, гледам телефона и си мисля – това реално ли се случва?
Значи да се види с непознат мъж може, да ме навива, да ми пише, да ме кара да се чувствам виновен – може… но метрото е проблемът.

Следва спор. И тук нещата стават още по-абсурдни.

Започва да ми държи сметка. Била в шок. Не го очаквала. Как можело такова нещо. Не ме било срам. Не ми пукало за нея. Оставил съм я сама в София да я изнасилят, да я убият… направо сценарий за криминален сериал. И аз съм изродът в тази история.

Аз стоя, чета и не мога да повярвам какво ми пише този неадекватен, тотално изтрещял (по мое мнение) индивид.

Аз – човекът, който не е спал, не е ял, с високо кръвно, след болница, след цял ден местене, вървял километри пеша, за да се види с човек, с който няма уговорка и дори е казал, че не иска да се вижда… стоя и чакам 20 минути… а тя си седи пред метрото и ми прави циркове, напада ме и ме обижда.

Е, това вече е следващо ниво.

И тук идва големият извод.

Ето защо не искам да давам шансове на непознати. Ето защо не искам да се запознавам с random хора. Ето защо не искам да съм прекалено мил и добър или да си говоря с всички в лайвовете. Защото някои хора си въобразяват неща.

Този човек месеци наред ме манипулира чрез добрината ми, за да влезе в личния ми живот. Защото си е въобразила, че ме харесва и обича. Но това не е любов. Това е вманиачаване.

Само защото съм обръщал внимание и съм ѝ вдигал самочувствието в свят, в който очевидно се чувства отхвърлена, това не означава, че има нещо повече.

И ето – добрината ми пак ми изигра шега.

Натрапване. Празни надежди. Манипулация. Уж от добрина. Може би в нейната глава е така. Но реалността е друга – това е лудост и вманиачаване.

Вместо да живее в реалния свят, тя вижда спасение в мен. А аз не искам и да чувам за такива неща.

Искам нормална комуникация. С адекватни хора.
А когато се натрапваш, когато уж искаш да помагаш безкористно, когато подкокоросваш – стой зад думите си. Изпълнявай обещанията си. Не манипулирай. Особено хора, които не са глупави.

Но да правиш всички тези компромиси от моя страна… и накрая да ме нападаш и обиждаш, защото ти си неадекватен и имаш проблеми – това вече е нагло. И нахално. Както и да го гледаме.

Откачена работа.

И искрено се надявам, когато се прибере в града си, да отиде на психолог и психиатър – както ѝ препоръчах. От сърце. Защото има нужда.

А аз… ще си направя изводите. Пак.

Честит празник още веднъж.
И ако денят ви е бил нормален – оценете го. Защото понякога реалността решава да ви напомни, че винаги може да стане и по-абсурдно.