Един снимачен ден

Днес имах снимачен ден.

И да си го кажа честно - това е едно от нещата, които ме правят най-щастлив на този свят. Говоря за занимание, разбира се, защото хората, които обичам, са си друга категория… там няма конкуренция.

Последните две години снимах доста по-малко. Причините са много - живот, здраве, обстоятелства, класическият „айде сега не е моментът“… и когато най-накрая се появи възможност, усещането е като първия учебен ден, само че без нови тетрадки и с малко повече вътрешно напрежение.

Да, имаше и притеснение. Не бях снимал с тези хора отдавна, а и колкото и да си мислиш, че не забравяш - тренингът си се губи. Не драстично, но достатъчно, за да се запиташ „абе, ще се справя ли както преди?“. Особено когато става дума за реклама извън България — там вече нещата са една идея по-сериозни.

Станах рано. Почти не бях спал - класика. В такива дни или спиш като бебе, или изобщо не спиш. Аз, разбира се, избрах второто. След това стандартната процедура - къпане, обличане, нагласяне… и хоп, на път към Ню Бояна.

Пристигам… и започва любимата част на всички снимачни дни: чакането.
Чакане, чакане, още малко чакане… малко обличане… пак чакане.
Който не е бил на снимачна площадка, не знае - снима се 10%, чака се 90%.

Интересното беше, че този път… нямаше грим и коса.
Да, правилно прочетохте.

Което, разбира се, се случи точно в деня, в който реших да не пипам косата си, защото „ще ми се карат, ако съм я оправял предварително“. Е, не ми се караха. Но и не я оправиха.

Резултатът?
Прическа тип „козел, минал през ураган, след което решил да се бори с електричество“.

Но както се казва - артистът трябва да страда. Понякога… визуално.

По едно време решиха да ми сменят ролята и дрехите.
И честно казано - това не само че не ме притесни, а направо ме зарадва. Този път нямаше да съм на преден план, което понякога е истински подарък. По-малко напрежение, повече спокойствие и възможност просто да си свършиш работата без излишен стрес.

Самите снимки бяха леки и сравнително бързи… но както винаги - повече се чакаше, отколкото се снима.

И тук идва любимата ми част от деня.

Излязох, слязох, качих, пак слязох… и така общо 140 пъти по едни и същи 7 стълби.

Да.
140 пъти.

Ако се чудите - това са над 1000 стъпала.
И не, не го направих от спортен ентусиазъм. Просто ми беше студено и реших, че или ще замръзна, или ще се превърна в човек, който тренира кардио насила.

Избрах второто.

По едно време хапнахме Доминос пица - защото нищо не казва „професионален снимачен ден“ като парче пица, изядено на крак, между две чакания.

И точно когато вече си мислиш, че денят ще мине в стил „чакай и мръзни“… дойде моментът за снимките.

И, разбира се, точно тогава - като по сценарий - грейна слънце.

Ей това вече беше късмет.

Снимахме бързо, стегнато, без излишни драми. Един от онези редки моменти, в които нещата просто се получават.

И след това - класическото „айде, чао, до нови срещи“…
което винаги носи надеждата, че наистина ще има нови срещи.

След снимките се видях с приятели, посмяхме се, разтоварих се и се прибрах.

И както си му е редът - докато всичко е още прясно в главата ми - седнах и написах това.

Е, вие няма да го видите веднага.
Защото в момента този текст си стои тихо скрит в сайта.

Но… кой знае.

Може би някой ден ще го прочетете.
И ще знаете, че в един обикновен ден…
един човек е бил малко по-щастлив от обикновено.