Днес ставам на 44

Днес е моят рожден ден.

Ставам на 44. И честно казано… още не мога да повярвам колко бързо мина времето. Буквално сякаш вчера бях на 16, със същата доза глупости, амбиции и мечти, с които се носех през света, без да имам и най-малка представа какво ме чака. Сега обаче времето изглежда като влак, който се е движил без спирачки – и ето ме тук, в 44-та, с цял куп белези, уроци и истории, които бих могъл да разказвам с часове.

Истината е, че животът ми никога не е бил „равен“. Няколко години прекарах на легло, изолация и битки, които някои хора дори не могат да си представят. Истински изродщини. Опитах се да остана себе си, да не се пречупя, въпреки че понякога излизаш от битката белязан по начин, който е трудно да се опише. Така се получи, че от 30 години буквално прескочих няколко… и се озовах на 38. Осем години, които бяха тежки, болезнени и почти изгубени за света, но които ме направиха този, който съм днес.

През тези години преживях неща, които хората не преживяват и за десет живота. Имаше моменти, когато се чувствах виновен за някои от решенията си. Имаше и „доброжелатели“ – тези, които уж помагаха от любов… но по начина, по който се дава помощ в нашата малка страна: с кавички, с ограничения, с очаквания, с условности. Все пак благодарение на тях научих едно: истинската подкрепа се усеща от сърцето, а не от приказките.

Колкото и да се опитвах да започвам отначало, животът понякога имаше свои планове. Точно когато нещата започваха да се подреждат, идваше някакъв удар – бум – и всичко се преобръщаше. И след като почти се съвзех, дойде ковидът – за да добави още малко хаос към хаоса. Не беше само за мен, знам. Но когато вече си на ръба, подобни неща тежат двойно.

И все пак, тук съм. На 44. Жив. Горе-долу здрав. И все още себе си. Което, ако питаш някого от нашата малка страна, понякога е повече проблем, отколкото предимство. Характерът ми е различен. Мисленето ми е различно. В държава, където байганьовският манталитет, лицемерието, авантата и далавераджийството процъфтяват, да останеш верен на себе си често е пречка за почти всичко, което искам и обичам да правя.

Но въпреки това се опитвам да се усмихвам. Да радвам хората около себе си. Да създавам. Да говоря. Да давам нещо истинско от себе си. Защото, макар и животът да е пълен с трудности, малките моменти на радост и смях са това, което прави всичко поносимо.

Виждам го и във всичко, което правя в киното, в скечовете, в хорър и комедийни клипове, в стиховете, които пиша, в историите, които разказвам. Всеки път, когато някой се усмихне или се развълнува от моята работа, усещам, че трудът ми има смисъл. И може би точно това ме поддържа жив и мотивиран да продължавам, въпреки всички препятствия.

44 години. Доста от тях не бяха лесни, но всеки момент ме е направил по-силен и по-себе си. Научил съм се да ценя живота и хората около мен, да се боря за това, в което вярвам, и да не позволявам на обстоятелствата да ме сломят напълно.

Днес не празнувам просто рожден ден. Днес празнувам всичко, което съм преживял, и всичко, което предстои. Празнувам факта, че съм тук, че мога да се смея, да създавам, да се боря и да обичам, дори в свят, който често не разбира различните хора.

И ако трябва да си пожелая нещо, то е просто това: още време, още сили, още възможности да бъда себе си, да правя това, което обичам, и да се опитвам да оставям следа, която има смисъл.

Честит рожден ден на мен.
44 години по пътя, който сам избрах… и който, въпреки всичко, продължавам да вървя с гордо вдигната глава.